Химиотерапия
From Wikipedia, the free encyclopedia
Химиотерапията означава лечение на заболяване с химически вещества. В съвременната си употреба думата се отнася най-вече за терапия на рак с цитотоксини и цитостатици. Цитостатиците са химически вещества, които потискат механизмите на делене и размножаване на туморните клетки, а цитотоксичните вещества имат за цел да унищожат туморните клетки. Към медикаменттите, прилагащи се в химиотерапията, могат да се добавят и някои хормонални и поддържащи препарати[1].
Цитотоксичните лекарства са клетъчни отрови и за здравите, нормални клетки от организма. Поради това прилагането на някои от тях води до неприятни странични действия, като гадене и повръщане, косопад, потискане на кръвотворната функция на костния мозък (анемия, снижение на левкоцити и/или тромбоцити) и др. Всички тези странични ефекти са преходни и могат да бъдат контролирани със съответни лекарства[2].
В Република България химиотерапията се провежда в болнични условия по клинична пътека, финансирана от Националната здравноосигурителна каса (клинична пътека № 298 Диагностика и системно лекарствено лечение на солидни тумори при лица над 18 години)[3].
Химиотерапията наред с лъчетерапията и хирургията са основните процедури при лечението на онкологични заболявания. При онкологичните заболявания химиотерапията се прилага според вида и тежестта на съответния случай. Процедурата може да се приложи с цел пълно излекуване на пациента, облекчаване на състоянието и клиничната симптоматика, предотвратяване на метастазите (разрастването на тумора) и спиране или забавяне на растежа му[1].
Когато се използва извън контекста на онкологията, понятието химиотерапия може също да се отнася и до антибиотиците. Употребата на химиотерапевтици датира още от Първата световна война, когато случайно се установява, че веществото иприт потиска образуването на кръв и кръвни клетки (хемопоеза). След проведени допълнителни изследвания през Втората световна война веществото се прилага парентерално (заобикаляйки стомашно-чревния тракт) на пациент с напреднали форми на лимфом. В резултат на това се наблюдава временно подобрение в състоянието на пациента[4].
Официално първият химиотерапевтик е разработеният от Паул Ерлих през 1909 г. арсфенамин, съединение на арсена използвано в лечението на сифилиса. По-късно се появяват сулфонамидите, открити от Герхард Домак и пеницилинът, открит от Александър Флеминг.
Освен за терапия на рак, цитостатичните химиотерапевтици се ползват в лечението на автоимунни заболявания като множествена склероза и ревматоиден артрит, и при потискането на отхвърлянето на органи след трансплантация (вж. имуносупресия).