Българо-византийски войни
поредица от сблъсъци между българи и византийци през по-голямата част от Средновековието предимно на Балканския полуостров / From Wikipedia, the free encyclopedia
Българо-византийските войни са поредица от сблъсъци между българи и византийци, които протичат през по-голямата част от Средновековието предимно на Балканския полуостров[4]. Те започват още преди трайното установяване на прабългарите начело с Аспарух в североизточната част на полуострова в последната четвърт на VII век и преминават през няколко етапа. До началото на IX век държавата на Аспарух и неговите наследници успява да се утвърди върху територии на Източната римска империя между Стара планина и долното течение на Дунав. През първата половина на IX век следва бързо разширение на юг и югозапад, отново за сметка на Византия. Първо при кан Крум (управлявал през 803 – 814), а по-късно и при цар Симеон (893 – 927), България създава сериозна заплаха за Константинопол. В продължение на три века българите от запад, редом с арабите от изток, са най-опасните врагове на Византия. Борбата с византийците е съществен фактор за засилването на българската държава и превръщането ѝ в централизирана монархия. Експанзията върху земи, населени със славяни, вследствие на успешните сблъсъци с византийците, води до промяна не само в териториалния, но и в етническия облик на Дунавска България. Разредени от продължителни периоди на мир, войните не пречат на взаимното икономическо и културно влияние, особено върху България след покръстването през 864 – 866 г. С продължителност от 675 години това е третият най-дълъг военен конфликт в човешката история и най-дълъг извън Западна Европа.[5]
Българо-византийски войни | |||
Информация | |||
---|---|---|---|
Период | 680 – 1355 | ||
Място | България и Византия | ||
Резултат | неопределен | ||
Територия | Двете държави променят териториите си многократно. | ||
Страни в конфликта | |||
| |||
Командири и лидери | |||
| |||
Българо-византийски войни в Общомедия |
Българо-византийските войни не завършват със завладяването на България от император Василий II през 1018 – 1019 г. В периода на византийското владичество (до 1186 г.) българите вдигат няколко неуспешни въстания. Въстанието на Асен и Петър през 1185/1186 г. води до създаване на Втората българска държава със средище в Търново. В началото на XIII век, при цар Калоян, възстановената българска държава обхваща отново (както три века по-рано) Мизия, Тракия и Македония, а в периода 1204 – 1261 г. се намесва активно в борбата между Епир, Никея и западноевропейските кръстоносци за наследството на временно унищожената Византия. От втората половина на XIII век насетне съперничеството между българи и византийци преминава в по-тесен териториален обхват (Тракия), успоредно с военно-политическото западане на двете държави и появата на нови регионални сили (Унгария, Златната орда, Сърбия, турци). Това съперничество улеснява проникването на османските турци на Балканите в средата на следващото столетие, в резултат на което и България, и Византия са покорени от османците.
Като съюзници на една от воюващите страни пряко участие в българо-византийските войни в по-ранен или по-късен етап вземат и други народи – унгарци, печенеги, сърби, хървати, кумани и др.