Разпадане на Югославия
From Wikipedia, the free encyclopedia
Разпадането на Югославия възниква в резултат от поредица политически катаклизми и конфликти в началото на 1990-те години. След период на политическа и икономическа криза през 1980-те години, съставните републики на Социалистическа федеративна република Югославия се разделят, но неразрешените проблеми довеждат до тежките етнически Югославски войни. Войните засягат главно Босна и Херцеговина, части от Хърватия, а по-късно и Косово.
След победата на Съюзниците през Втората световна война, Югославия е образувана като федерация от шест републики, чиито граници са на етническа и историческа основа: Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения. Освен тях са установени и две автономни области: Войводина и Косово. Всяка от републиките има свое собствено крило в Съюза на комунистите на Югославия и управляващ елит, като етническото напрежение се регулира на федерално ниво. Югославският модел на държавна организация, както и средният път между плановата и либералната икономика постигат относителен успех и държавата претърпява период на силен икономически растеж и относителна политическа стабилност до 1980-те години под ръководството на Йосип Броз Тито. След смъртта му през 1980 г., отслабната система на федералното правителство се оказва неспособна да се справи с нарастващите икономическите и политически предизвикателства.
През 1980-те години косовските албанци започват да искат автономната им област да бъде превърната в съставна република и разпалват протести в Прищина през 1981 г. Етническото напрежение между албанците и косовските сърби не спада през цялото десетилетия, което води до покачване на противопоставянето на сърбите срещу по-голямата автономия на областите и до неефективна консенсусна система на федерално ниво, която се счита за препятствие за сръбските интереси. През 1987 г. Слободан Милошевич идва на власт в Сърбия и чрез поредица популистки маневри на практика поема контрол над Косово, Войводина и Черна гора, натрупвайки високо ниво на подкрепа сред сърбите, поради политиката му на централизация. Милошевич е посрещнат с опозиция от партийните водачи на западните републики Словения и Хърватия, които се застъпват за по-голяма демокрация на страната, докато Източна Европа е обхваната от революции през 1989 г. Съюзът на комунистите на Югославия се разпуска през януари 1990 г., като с него изчезват и федералните линии. Републиканските комунистически организации стават отделни социалистически партии.
През 1990 г. социалистите (бившите комунисти) губят властта си в полза на етническите сепаратистки партии в хода на първите многопартийни избори в страната, освен в Сърбия и Черна гора, където Милошевич и съюзниците му печелят. Националистическата реторика от всички страни става все по-гореща. Между юни 1991 г. и април 1992 г. четири републики обявяват независимост (само Сърбия и Черна гора остават във федерация), но статутът на етническите сърби извън Сърбия и Черна гора и този на етнически хървати извън Хърватия остава неразрешен. След поредица от междуетнически инциденти, избухват Югославските войни, първо в Хърватия, а след това в Босна и Херцеговина, където сраженията са най-тежки. Войните оставят след себе си тежки икономически и политически щети в региона.[1]