Етер (физика)
From Wikipedia, the free encyclopedia
Светлинен етер (на английски: Luminiferous aether) е историческа хипотетична преносна среда от края на XIX век, която уж изпълва междузвездното пространство и в която в се е предполагало, че се разпространява светлината (откъдето и светлинен).
- Вижте пояснителната страница за други значения на Етер.
Хипотезата за етера възниква поради необходимостта да се обясни разпространението на светлината в междузвездното пространство, тъй като вълновият ѝ характер предполага наличието на преносна среда. Вместо вакуум, привържениците на тази хипотеза смятат, че пространството е изпълнено с тази всепроникваща среда, чиито трептения се проявяват чрез електромагнитните вълни, каквато е и светлината. Хипотезата е оспорвана още в края на XIX век, макар и тогава да липсват алтернативни физически теории.
За проверка на хипотезата са поставени редица експерименти, от които най-известен е този на Майкелсън-Морли (1887)[1]. Резултатите от него показват, че етер не съществува. Следващи експерименти, провеждани многократно до 20-те години на XX век, потвърждават това и дават начало на усилена теоретична работа, за да се обясни природата и механизмът на разпространение на светлината. Един от големите пробиви в тази област е теорията на относителността. Тя обяснява защо експериментът е дал нулев резултат и че не е необходима преносна среда за електромагнитните вълни. Опитът на Майкелсън-Морли заедно с хипотезата за абсолютно черно тяло и фотоелектричният ефект са ключови етапи в развитието на модерната физика в която основна роля играят теорията на относителността и квантовата теория (последната обяснява природата на светлината като частица).
В контекста на изобретяването на радиото приблизително по същото време „етер“ или „ефир“ (рус.), се отнася до предполагаемата среда на разпространение на радиовълните. Свързва се основно с предаванията по радиото и телевизията – „предаването е в ефир“, „в българския ефир“.